Търсете в новия блог: skybluefire.blogspot.bg



Въпросът за другия става все по-сериозен проблем на нашето време. Днес човек изгражда своята идентичност главно върху самия себе си.
Екзистенциалните срещи на човек с човека стават все по-редки. Хората страдат от самота, но едновременно с това жадуват и търсят другия. Те търсят свободата и се борят за нея, но я разбират погрешно – борбата за свобода като че ли предполага освобождаване ОТ някого, т. е. от другия, а не свободата ЗА някого, т. е. свободата за другия.

За съвременния човек другият – независимо дали става дума за Бога, за другия човек или за природата – е противник, съперник, партньор, неприятел, „ад” (Сартр), заплаха за собственото съществуване или необходимо зло, което по определени причини трябва да се търпи, най-често заради егоистичен интерес. Думите на Кирилов от романа “Бесове” на Ф. М. Достоевски – „Аз или той” – стават все по-реална дилема пред съвременния човек.

Другият е все повече СРЕДСТВО ЗА УПОТРЕБА и има главно функционална и утилитарна ценност. Последицата от това е отчуждението на човека от човека, на народа от народа, на културата от културата, на религията от религията. На пръв поглед това твърдение може да изглежда крайно, едностранчиво и неточно, защото никога не е имало такава интеграция и проникване на различни народи, култури, религии и светове, както днес. Но тази външна интеграция все още не означава реален диалог и не намалява очевидната криза за другия – криза, която, както и кризата на общението и на духа на общението, се отразява върху разговора и езика ни за другия.

Нашето време е преди всичко време на груби и на често пъти сурови думи, време на говоренето – монолог, а не на разговора – диалог. Днес наблюдаваме експанзия на езика на силата, принудата и насилието, езика на манипулацията, пропагандата, демагогията, езика на безплодния морализъм, лъжата и лицемерието..

Дали сам по себе си учтивият и изискан разговор за другия предполага диалог? Не. За ИСКРЕН диалог ли става дума или за „протоколен” „дипломатически” диалог, който е заченат от лукавството, подозрителността и различните тактики и стратегии, от откритите или скрити желания противникът (не събеседник) да се надхитри, да бъде спечелен за собствените позиции и цели, да бъде ограничен и използван за собствените интереси? Страхувам се, че става дума за второто. Това ни насочва към заключението, че днес съществува сериозна криза на общението с другия, а заедно с това и на диалога и на разговора за него – кризи, които вървят успоредно. Там, където няма раз-говор, се стига до разпад на общението и общността, и обратно. Днес хората все повече протестират срещу говоренето-монолог, срещу суровия и груб език на садистичните авторитети и ЖАДУВАТ за раз-говор и за другия.

Говоренето-монолог е винаги еднопосочна комуникация, отгоре надолу, говорене на господаря с роба, на превъзхождащия с подчинения. Тук съществува пропаст между субекта и обекта на говоренето, постоянна монологичност, но не и общуване. От друга страна в културата на разговора винаги присъства срещата, съдействието, сътрудничеството, взаимното ПРОНИКВАНЕ и общение, свободата и равноправието на участниците в разговора.
Културата на диалога предполага готовността на участника в разговора да промени своите позиции и убеждения и да приеме позициите на другия като свои. Ако няма готовност за промяна и за приемане на другия, тогава разговорът е стерилен и безсмислен, тъй като в този случай той се превръща в полемика, спор и препирня.

Как да се премине от говоренето-монолог към говоренето-диалог? Как да се освободим от постоянното изкушение да говорим за другия най-често лошо, клеветнически и оскърбително?

В своята същност морализмът, а и моралистичният и юридическият език не приемат тайната на другия човек. В морализма няма любов и свобода. Той е лицемерен и винаги разделя хората на добри и лоши. Морализмът отъждествява едните с абсолютното добро, а другите – с абсолютното зло. Морализмът ПРЕЗИРА другия човек. Нима светът не е страдал най-много от морално възвишени идеи, идеали и убеждения, от насилствено наложено добро? Нима моралистите и моралните фанатици не са завършвали винаги накрая като палачи? Нима и сега не съществуват многобройни кодекси и наръчници за красива реч и поведение, за уважение към чуждите становища и убеждения? Но като че ли всичко това е напразно. От ден на ден патологията и проституцията на говоренето стават все по-силни.

Вторият отговор, предполага, преди да отговорим на въпроса как да се говори за другия, да отговорим кой е другият. Какво означава той за нас? В християнската антропология другият, по вертикала и по хоризонтала, е нашето друго аз, alter его, другата половина на нашето битие, условието за нашата персоналност и съществуване. Другият е брат, икона Божия, най-голямата светиня, пред която нищо не може да се предпочете, която за нищо не може да се жертва, дори и да става въпрос за някакви свети цели. Персоналността на всеки конкретен човек почива върху неповторимостта на неговото живо отражение в някой друг, също така персонален. Човекът е и става това, което е – личност, като се отразява в другия и стои срещу другия, т. е. бидейки с онзи, който самият той не е. 

БЕЗ другия и отношението с него, битието става илюзорно, загубва своята основа и опорна точка, изчезва и умира. Като открива себе си в другия, човекът става, съществува, основава се и превъзмогва съществуващия разнобой между битието и небитието. Другият дава образ на конкретното битие. За човека осъждането на другия означава смърт.

Човешкото съществуване е постоянно излизане от себе си, прекрачване границите на своята собствена природа и непрестанно движение към другия, виждане на другия, притежаване на другия, познаване на другия и съществуване с другия. По своята природа личността е екстатична и комуникативна; тя е относително понятие. Без другия човешката свобода е немислима. Удовлетворението и човешкото щастие се изпитват в свободното отдаване и служение на другия, в съдействието, сътрудничество и съжителството с него.
проф. Радован Бигович , из "Другият и разговора за другия"

"Друг" на старобългарски значи "приятел", а при древните тракийските военни дружини - "друнгар" значи "съратник"...."друг" в смисъл на различен е съвременния прочит...

И в древността обаче приятелите се делят на наши и ваши. Само че тогава има точно установен принципи на разделение - род, етнос, религия, територия - по които се осъществява това деление. Днес светът е силно глобалистичен и тези принципи са размити или се размиват, затова има известно объркване. Човекът възприема още от дълбока древност заобикалящия го свят дуалистично: ден-нощ, лято-зима, сънародник - агресор, приятел-враг, рай-ад, ангел пазител-сатана и т.н. Моралът винаги е в известна степен лицемерен, той цели ограничаване нечия абсолютна свобода с цел защита на дадено общество - не кради, не лъжи и т.н. Но казваме - благородната лъжа понякога помага. Човешкото общество няма да се нуждае от написани морални закони само в случая когато Човек се превърне в съвършено същество което ще умее да не нарушава чуждата свобода и да оцелява.